На моето рамо отпускаш ти леко глава и само дъхът ти по кожата нежно е тръгнал, из мислите липсват веч тъжни писма, любящи сърцата смирено и топло вървят си. В очите гори огън благ с искрици надежда ни е денем, ни мрак, нито мраз, нито жега, все пак миг е живот от безсънни копнежи, без да знаем сам Бог ни изпрати повеля. Да събираме капки живот от лозите успяхме, за запазим живота в компот сладко с тебе познахме, още ровим в пръстта, за да сеем и плод да изваем, има само добро във ръцете ни с труд засияли. Ах, мой вечен Любим, няма време отминало, старо, няма време, което да…

И моето сърце бие във твоето, и очите ми плуват във твоите, и душата ми рее се с твоята, а ръцете ми в твоите здраво държиш. И през полетата мораво огнени, и през водите опасно нестихващи, по замята отдавна разцепена ти ме водиш уверено див. Над главите пътува вечерница, под нозете ни гуши се слънцето, а в кръвта ни пък вярата чистата не смирено, а дръзко блести. И вървим ний, не …, тичаме към завета, оставен от старите по земята, прибрала дедите ни, зов велик всяка клетка крепи. Не познаваме, либе, най-страшното за дървото, порасло без корени, нито тъмното пагубно бъдеще на безкнижния яростен вик. Ний ще тичаме вече все…

  Днес на гара „Отлитащо лято“ бе отметнат сив кичур коса, не от полъх на северен вятър, а от топла любяща ръка.   Чу се грохот, раздиращ небето, във очите – тих лъч светлина, как внезапно прескочи сърцето, сякаш люляци бели цъфтят…   Ах, поредният влак отминава, твърде бързо върви есента… Без да хае за новото рало там прехвръкна снежинка една…   Някой викна „Почакайте, спрете! Имам още какво да ви дам!“. Продължи да се мръщи небето и щурецът все пак занемя…   Но остана във погледа пламък, a във жилите тяга набра, зима иде, животът остава, и онази любяща ръка…