Самотата не тръгва сама

Самотата стана безропотно…

Прибра безмълвно тежкото си наметало, освобождавайки поредните крехки плещи от „тромавото“…

Последваха я Тишината и Тъгата, разтваряйки бавно и равномерно в пространството последните си атоми в прииждащия свеж въздух, изпълнен с искрящи кристали Надежда…

И се отприщи Живот…

Запълни се бездната Пустота…

Започнаха да преливат язовирите на блаженството…

На възможното…

На „повечето“…

На смисленото…

На чистото…

На Любовта.

Дано този път я признае и Вечността…