Животът остава

Днес на гара „Отлитащо лято“

бе отметнат сив кичур коса,

не от полъх на северен вятър,

а от топла любяща ръка.

Чу се грохот, раздиращ небето,

във очите – тих лъч светлина,

как внезапно прескочи сърцето,

сякаш люляци бели цъфтят…

Ах, поредният влак отминава,

твърде бързо върви есента…

Без да хае за новото рало

там прехвръкна снежинка една…

Някой викна „Почакайте, спрете!

Имам още какво да ви дам!“.

Продължи да се мръщи небето

и щурецът все пак занемя…

Но остана във погледа пламък,

a във жилите тяга набра,

зима иде, животът остава,

и онази любяща ръка…