Един миг мир

В музея на нашите илюзии,

очистени от слепите очаквания,

пристъпваме, а кухи мумии,

разнищващи превръзки паметни,

разбулват скритите си рани

и нищо вече не е свято

за онзи, който ги погледне

в очите на горящата на клада

надежда, нея тука оставете…

Небето старо е безводно мрачно,

а тлее долу адовият огън,

изпразнени души висящи

проклинат вярата и Бога,

отритнати в надменността към себе си,

отхвърлили Молитвата в забвение –

през залите надничат със ненавист –

забита разчленена и с презрение

на всичките стени за назидание…

Защото в търсенето спорно срутихме

блясъка диамантен висш на смисъла,

корена любов от нас изтръгнахме

в бързане към ронещи се видове

щастие и блянове несретници –

само на реверите окичихме –

литнаха със полъха на нежния

полет над гнездото на зорницата,

дето пак проби в сърцето бдението…

Миг далечен, миг жадуван свети

там, на хоризонта на душата,

в който небосклона веч раздран е,

дъжд лъчист окъпва всяка мяра,

дето непристойно подозрение

мята страстно с куката триглава,

там топи се всичката измама,

пътищата светли в точка малка

сбира… и е мир на рамена ни…