Леко се промъква иззад зида полъх нежен на нощта, тихо светлината си отива, птиците заглъхват в любовта.   Всяко клонче меко свежда и отпуска жилава снага, бавно пъстрите цветчета сгушват скромно яркостта.   В двора люлка се люлее под тела прегърнати, страстен розов блясък грее от последните лъчи.   Тъмнината надделява но звукът се къпе във зора – хиляди щурци в полята, жаби в хладната река.   Топла нощ Балканът пази, свежест в гъстата гора, под тревите тучни влага литва в капки живинка.

  Корона от злато мечтае да носи, пагони оловни, съшити със кръв, окичил би мъжката гръд със медали, пропити с лъжи и със гниеща плът. На подиум висок, сред тълпите незрящи, студена усмивка би носил без чест, а погледът, беден на чувства любящи, ридания, вопли вещае навред. Заровил би страстно, дълбоко в недрата на земната шир, свойта вечна вина, загърбил би род и родина в мъглата и своята вечна немила душа.   Но бебе проплака със ужас в морето от бивши тела с съдържание – живот, а топлото някога майчино мляко изстива в гърдите сред воя жесток. И ето там нейде сред спомени смътни проблясват сълзи на крещяща жена, която…