Всичко си имам, не ми се лети

искам да я удавя

мъката

да я стисна за гушата

както тя мен

и да я държа здраво

до дъното на океана

и да я оставя там без дъх

както тя мен

пък тогава да я търся

онази

която някои свойски наричат

любов

чувал съм поне, че е хубаво

да я срещнеш

политал си, казват,

високо в небето

Не, момент сега, чакайте! Колко високо?

А ако не мога да летя?

Вие знаете ли, че там горе на високото става все по-трудно да се диша?

Нее, аз не мога да летя и предпочитам да си остана на земята, на кота нула; на място, където земното притегляне не може да ми навреди, и където да си дишам спокойно. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам… Тук си имам всичко, даже предостатъчно. И сега, когато мъката е удавена, би следвало да съм си добре. Имам си всичко, нали ви казах вече. Трябва ми само малко повечко…  вкус… към яденето… Сигурно не съм сложил достатъчно сол. А, бе, май и някоя подправка съм пропуснал, защото не ми ухае на гозбите, за които съм чел в книгите, на онези, дето те приласкават с аромата си чак на другия край на двора… И сън не ме лови вечер, а не се спирам по цял ден да гоня вятъра – почти го достигам, но все ми се изплъзва той, а после сякаш ръцете ми като празни се отпускат бавно покрай измореното тяло. Скоро чували ли сте птиците? Спомням си, че чуруликат сладко през пролетта, а сега къде се дянаха? Може да са им малко насекомите вече по тия места и да са потърсили късмета си другаде. А ако ми кажете, че виждате изгревите и залезите красиви само още веднъж, ще ви обвиня вече в лъжа, спрете! Та това е слънцето, което просто виси там някъде по средата на системата, а Земята, нали, сещайте се как се върти, и защо то ту се показва, ту скрива. Купих си пухени възглавници и мека олекотена завивка. Редувам кадифе и сатен в спалнята. Прехвалено е. Всичко. От мен да го знаете. И съседката не е толкова добра любовница, както твърдят повечето съседи. Нищо не усетих с нея, а ми се струва, че се постара. Ритъмът на сърцето ми продължава да е същият, спокоен съм и пак да кажа – всичко си имам.

Днес май ще си остана в леглото. Не усещам никаква нужда да ставам. Да си призная, не е само днес. От известно време е „така“. Не помня откога. А, бе, нещо да не ми липсва? Оглеждам се – къщата е наред, аз съм наред, работата знам, че върви, защото така чух от колегите, а и шефът още превежда заплатата. Добре съм. Ще си почина още няколко дни и продължавам. Чакайте малко! С кое? А, да! Сетих се! Вдишвам. Издишвам. Вдишвам… Ама докога така!? Друго няма ли? Има, разбира се – ще си сипя. И цигара ще си запаля. Може и съседката пак да поканя. Щях да кажа, че тъкмо ще си поговоря с някого, но тя много-много не говори, само се старае…