Любовна лирика
Заедно
Заедно Още те милвам на тихия склон между ручеи бляскави, шепоти чужди, още изгрява сред бяла тъма розов облак и повей от белите ружи. И усмивка преваля на твойто лице без отчетливи мисли по тежките мъки… там звездите над нас носят жив аромат на течащ карамел и студени висулки… През вратите масивни на млада гора птича песен се лее и гали ума ти, а ръцете ми, глезени топло в студа, те обгръщат и вечно държат дързостта ти. Все пресичаме стари пътеки без край и се връщаме тъжни от думи горчиви, а през златните порти на восъчен блян кротко чака ни нашият мир и светът ни. …
По косите ти
По косите ти По косите отново снежинки цъфтят, а по устните, ах, нежни капчици медни, във ушите ти още цигулки шептят, а ръцете – тъй пълни с горещи надежди! Мой любим, май отново е зима дошла, мой любим, в бяла пустош напреде ще бродим и дори да смразява кръвта този час, моят дъх жаркокрил пак сърце ти ще топли. Знаеш ли, че е зимата стряха и дар – ще погуби излишните багри и звуци; в тишината облечена, с гола душа, ще споделям искрите живот и света ти. Ах, снежинките май се загнездиха там, беловлас светлоок ти ме срещаш на прага, тази зима зимува сега във кръвта,…
Ще те любя, докато дишам
Ще те любя, докато дишам… ще те чакам на прага… ще откривам гласа ти, скрит в букет от липа… Ще те любя, докато дишам… и ще моля небето да те пази безмерно всеки миг, всеки час… Ще те любя, докато дишам… ще загърбя морето от отломките стари… ще съм в твоята длан… Ще те любя, докато дишам… и ще пея най-нежно… ще танцувам в омая… над уюта ще бдя… Ще те любя, докато дишам… и безмълвно ще пазя всяка мъничка радост във вързоп светлина… 12.10.2025г. гр. Ябланица
Животът остава
Днес на гара „Отлитащо лято“ бе отметнат сив кичур коса, не от полъх на северен вятър, а от топла любяща ръка. Чу се грохот, раздиращ небето, във очите – тих лъч светлина, как внезапно прескочи сърцето, сякаш люляци бели цъфтят… Ах, поредният влак отминава, твърде бързо върви есента… Без да хае за новото рало там прехвръкна снежинка една… Някой викна „Почакайте, спрете! Имам още какво да ви дам!“. Продължи да се мръщи небето и щурецът все пак занемя… Но остана във погледа пламък, a във жилите тяга набра, зима иде, животът остава, и онази любяща ръка…
Морето без теб
Морето без теб Морето беше бурно днес, и мътно, и необуздано, напомняше на мрачна вест, на стара упорита рана… Морето беше топло днес, а лятото е въглен жарещ, утеха хладна надалеч — в планинско езеро желаех… Морето бе самотно днес, в отсъствието ти аз не стигах вълните в тоз продънен ден в попътен вятър да издигам…
Защо те обичам…
Мечтателно
Научи ме да снимам живота и черно-бяло и цветно, и създай ми ти мигове, спомени, за да топлят сърцето ми вечно! . Посвети ми любовна поема с думи чисти и сладко вълнение, въплъти обещание честно, изпрати я по изгрев, на светло! . Посади за мен нарове, вишни, изкопай извор бистър във двора, покани от полето щурците, и люби ме на страстния одър!
Ухае на люляци
Не, не можеш да ми го отнемеш, дори ти, доброто, чистото и любовта, ще го запазя, дори да ме порежеш, с думите си, сигурна съм, мога да простя. Съня го няма още, но е рано, вярвам, ще дойде ден, отново…
С него
Бързаш ли да видиш любовта ми, бързаш ли да пиеш сладостта, вярваш ли, че можеш нежността ми в твоя свят да влееш с кроткостта на моята фасада пред разруха, съвестно подпряла язовир, пълен със добре прикрита чума – жажда за живот и свободи, дето ги пристискат правилата, годни за приспаните души, моята е все така засмяна, бодра и наивна, и блести, само че за този, който търси повече от злато и звезди, повече, и много на дълбоко, времето си с мен да сподели, дето е прашинка нестабилна, мъничка, подвластна на смъртта, с него само огъня ще вдигна, с него само път е любовта.
Бързах
Копнеж
По тъмно идвай, зрелище от похот, и с тъй очакван грохот разпръсни ме и извай… На сянка лунна, непорочно затъмнение, притисни с дъха безвремие бедността на самотата чужда.. В гората мрачна, вечен мой копнеж, отприщен вихър от мечтан стремеж бъди за буря сластна…
В сънищата
В сънищата цветни ще те срещам, с любовен звън низ цъфнали поля, и жарко огън във сърцето ще усещам, додето трае знойно любовта. Сред дъхави пътеки морно бяла, стъбла вековни стъпки ще следят, ще тъне в плен снага ми зажадняла, корони с тежки сенки ще приютяват нам греха. В сънищата цветни ще те срещам и вечен стон в безкрайна синева сред кичестите леки птичи песни ще огласява с ехо чудно любовта.
