Миг на пречупване

Корона от злато мечтае да носи,

пагони оловни, съшити със кръв,

окичил би мъжката гръд със медали,

пропити с лъжи и със гниеща плът.

На подиум висок, сред тълпите незрящи,

студена усмивка би носил без чест,

а погледът, беден на чувства любящи,

ридания, вопли вещае навред.

Заровил би страстно, дълбоко в недрата

на земната шир, свойта вечна вина,

загърбил би род и родина в мъглата

и своята вечна немила душа.

Но бебе проплака със ужас в морето

от бивши тела с съдържание – живот,

а топлото някога майчино мляко

изстива в гърдите сред воя жесток.

И ето там нейде сред спомени смътни

проблясват сълзи на крещяща жена,

която отвеждат зловредно от вкъщи,

синът ѝ пищи, свит до ниска стена…

Скалата в гръдта му се пръсна гръмовно,

преви се гръбнакът от спазъм горещ,

ранен сякаш тръгна накуцвайки, морно,

да търси сред пепел запалена свещ.

Протегна ръце със треперещи пръсти,

забравили спусъка, хладния нож,

и меко вързопче, кълбо от емоции,

притихна в туптящата пазва – същ кош.

Не би сложил веч ни корона от злато,

пагони оловни, медали безчет,

вината си нужна прегърна безропотно;

душата прибра си и тръгна напред…

Любов ще потърси, живот ще отгледа,

и дом ще се учи от днес да гради,

лицето му бавно в нежност омеква,

„вързопчето“ тича сред тучни треви.