Коса

„Грижите изядоха косата ми… доброволно. За разлика от онези, чиито коси падат доброзорно по затвори, армии, и други тъмни места от миналото. Има нещо в косата… тежи повече, отколкото везната може да отмери. Сякаш здържа, утаява в себе си горчилката…- помисли си Марина докато разопаковаше багажа.“

Отряза я. С внимателни, но точни, бързи и отработени движения жената, работеща в салона за красота, сякаш отряза не само мокрите дълги кичури гъста и здрава коса, но свали за броени секунди емоционалната тежест от плещите на Марина, която почувства … възхитителна лекота. Лекота, която изправи гърба, раменете, дори леко повдигна брадичката; лекота, която я накара да въздъхне дълбоко и отпусна гръдта; лекота, която ѝ позволи да се усмихне отново по детски и да погледне с красивите си пъстри очи наоколо с онова наивно любопитство и вяра в доброто и хората. Тази лекота… когато сърцето ти лети и възможностите очакват с нетърпение да те изненадат на всеки ъгъл, а ти чувстваш отново, че бъдещето съществува.

Нещо оловно падна тежко заедно с кестенявите коси и се разпиля по пода около въртящия се стол. И остана там долу. Марина преливаше от благодарност към себе си – заради смелостта да се довери на инстинкта си, който дълго време ѝ нашепваше, че има нужда да възроди усещането за очакване на предстоящето, което по естествен начин живее у младежите, обитаващи прага на преддверието на света на възрастните. Нямаше план. Но косите ѝ тежаха. В по-младите ѝ години дългата гъста коса беше част от самата нея, допълваше не само външния вид, но ѝ доставяше удоволствие да бъде продължение на нестихващата вътрешна сила и увереност в пълнотата на съществото ѝ. Онова изобилие създаваше желание за търсене на усещането за допир, на погалването на раменете, на милувките по гърба, на удоволствието от грижата. Това не беше същата коса… Сега – нещо тежко, което се налагаше да отмества, да отмята назад, нещо чуждо, което тупваше безчувствено, дори леко грубо, върху гърба, нещо, насъбрало в себе си тъга, безнадеждност, безсилие, отрицание, трудности, гняв – това нещо трябваше да се прогони, трябавше да освобди място за надежда, бъдеще, вяра, любов, красота. Трябваше да порасне наново, да гради наново, както нея самата. Трябваше да се подреже като овошка на прага на пролетта, за да роди отново ценност. Растежът на косата се превърна в символ на упорития ежедневен труд в името на възраждането на младежкия плам, ползващ се вече със знания и житейски опит, и чрез който едва доловимо узряват плодовете на бъдещето.