Заедно   Още те милвам на тихия склон между ручеи бляскави, шепоти чужди, още изгрява сред бяла тъма розов облак и повей от белите ружи.   И усмивка преваля на твойто лице без отчетливи мисли по тежките мъки… там звездите над нас носят жив аромат на течащ карамел и студени висулки…   През вратите масивни на млада гора птича песен се лее и гали ума ти, а ръцете ми, глезени топло в студа, те обгръщат и вечно държат дързостта ти.   Все пресичаме стари пътеки без край и се връщаме тъжни от думи горчиви, а през златните порти на восъчен блян кротко чака ни нашият мир и светът ни.  …

Не, не можеш да ми го отнемеш,                                                 дори ти, доброто, чистото и любовта, ще го запазя, дори да ме порежеш,                                             с думите си, сигурна съм, мога да простя. Съня го няма още, но е рано,                                                  вярвам, ще дойде ден, отново…

Бързаш ли да видиш любовта ми, бързаш ли да пиеш сладостта, вярваш ли, че можеш нежността ми в твоя свят да влееш с кроткостта на моята фасада пред разруха, съвестно подпряла язовир, пълен със добре прикрита чума – жажда за живот и свободи, дето ги пристискат правилата, годни за приспаните души, моята е все така засмяна, бодра и наивна, и блести, само че за този, който търси повече от злато и звезди, повече, и много на дълбоко, времето си с мен да сподели, дето е прашинка нестабилна, мъничка, подвластна на смъртта, с него само огъня ще вдигна, с него само път е любовта.

  В думите ти галещи потъвам, тръгнах сутринта без щит и меч, твърде неподготвена нахлувам в страстния ти мъжки словоред.   С опита си стъпваш пламенно – сигурно напредваш с всеки дял, гмуркаш се в душата вярващо, дъно търсиш все по-тих и прям.   В погледа, в безмълвно съзерцание срещаме копнежите без свян, две усмивки, даващи признание, сливат се в едно, след туй – пожар…