Ухае на люляци
Не, не можеш да ми го отнемеш, дори ти, доброто, чистото и любовта, ще го запазя, дори да ме порежеш, с думите си, сигурна съм, мога да простя. Съня го няма още, но е рано, вярвам, ще дойде ден, отново…
С него
Бързаш ли да видиш любовта ми, бързаш ли да пиеш сладостта, вярваш ли, че можеш нежността ми в твоя свят да влееш с кроткостта на моята фасада пред разруха, съвестно подпряла язовир, пълен със добре прикрита чума – жажда за живот и свободи, дето ги пристискат правилата, годни за приспаните души, моята е все така засмяна, бодра и наивна, и блести, само че за този, който търси повече от злато и звезди, повече, и много на дълбоко, времето си с мен да сподели, дето е прашинка нестабилна, мъничка, подвластна на смъртта, с него само огъня ще вдигна, с него само път е любовта.
Самотата не тръгва сама
Самотата стана безропотно… Прибра безмълвно тежкото си наметало, освобождавайки поредните крехки плещи от „тромавото“… Последваха я Тишината и Тъгата, разтваряйки бавно и равномерно в пространството последните си атоми в прииждащия свеж въздух, изпълнен с искрящи кристали Надежда… И се отприщи Живот… Запълни се бездната Пустота… Започнаха да преливат язовирите на блаженството… На възможното… На „повечето“… На смисленото… На чистото… На Любовта. Дано този път я признае и Вечността…
Обезлюдяване
Баща ми замина в чужбина долари, евро тъче, тука остави роднини, къща, родина, сърце… Чука, кове хоризонта, пусти са наш´те нивя, крави и фабрики, болтът – чезнат и в прах се топят. Викат и бабите стари две поколения назад, в майки превърна ги тази пуста чужбина със нас. Дядовци влачат хомота бащин и нийде колай – как да ги върнат отново мама и татко при нас? Няма огнище, ни вяра, няма надежда и блян, мътна мътилка ни гази – него и нея, и нас. Горди не можем да бъдем, самолюбиви въобще, тежест и пареща болка само ни любят през ден. Бавно ни назе разцепват,…
Бързах
Копнеж
По тъмно идвай, зрелище от похот, и с тъй очакван грохот разпръсни ме и извай… На сянка лунна, непорочно затъмнение, притисни с дъха безвремие бедността на самотата чужда.. В гората мрачна, вечен мой копнеж, отприщен вихър от мечтан стремеж бъди за буря сластна…
Коса
„Грижите изядоха косата ми… доброволно. За разлика от онези, чиито коси падат доброзорно по затвори, армии, и други тъмни места от миналото. Има нещо в косата… тежи повече, отколкото везната може да отмери. Сякаш здържа, утаява в себе си горчилката…- помисли си Марина докато разопаковаше багажа.“ Отряза я. С внимателни, но точни, бързи и отработени движения жената, работеща в салона за красота, сякаш отряза не само мокрите дълги кичури гъста и здрава коса, но свали за броени секунди емоционалната тежест от плещите на Марина, която почувства … възхитителна лекота. Лекота, която изправи гърба, раменете, дори леко повдигна брадичката; лекота, която я накара да въздъхне дълбоко и отпусна гръдта; лекота, която…
Всичко си имам, не ми се лети
искам да я удавя мъката да я стисна за гушата както тя мен и да я държа здраво до дъното на океана и да я оставя там без дъх както тя мен пък тогава да я търся онази която някои свойски наричат любов чувал съм поне, че е хубаво да я срещнеш политал си, казват, високо в небето Не, момент сега, чакайте! Колко високо? А ако не мога да летя? Вие знаете ли, че там горе на високото става все по-трудно да се диша? Нее, аз не мога да летя и предпочитам да си остана на земята, на кота нула; на място, където земното притегляне не може да…
Ще крещим
Надвиснали са тъмни небесата ни, вещае всеки следващ ход погром над свят, измършавял в надменността си – духовно, смислово – без хоризонт. Линее ръкоделно и надеждата земните масиви да възпрем – метежа, предизвикан от строежа безверен, скоро свой ще понесем. Притихнали – дълбоко под сърцето предвкусваме набъбващия крах – трепти едва усещане проклето, а ние лазим ниско зарад страх. Изнежени от блясъка на простото, на лесното, достъпното, „сега“, забравени погазили сме многото съкровища на трудното в калта. И чувства се във въздуха умората на времето, прекарано във смях над ценното в заветите на корена, крещейки ще прогледнем в прах…
„Избор(и)“…?
Парцалените кукли на манежа, закичили отново нос червен, пак хилят се зъбато пред лицето ограбено и търсят сетен ред на сборището, дето лиги капят възбудено под Златния телец, където мокри сънища премятат наяве за покварен скъп отчет на собствените черни магистрали, отнемащи от общото „кюфте“, разграждат безконтролно катедрали и хвърлят смъртна сянка приживе над всеки, дето „по-отдолу“ гледа и нужда и безсилие таи пред лостовете, смазващи човека, надеждите суетност пожари…
Тук вече е чуждо
Ще дойда с много дарове във твоя дом и още по-големи ще ти обещая, ти само трябва с доверие да ме приемеш, щом казвам ти, че имаш нужда да остана… Ще дръзна гръмко да ти дам безброй блага и всичко, що с копнеж посочиш волно, но следвай ти смирен съвета ми без вой, без корист спри с мислите и грижите по твойто… Пък ако тръгне нявга твоят дом тихо да се разрушава, пуст да тъне в сивота и нетърпима гной , в скръб да вие ден след ден с неясна рана, приеми, че късно веч е за спасение без бой… Нищо, още днес ще можеш без проблем…
Като неродени
Лишените от труд физически тела тъй смъртни остават крехки в същността си дишащи обвивки, пътуващите в тях – душа, съзнание и дух човешки чрез действия само опитност и мъдрост придобиват. Когато сетивата закърняват непотребно болни, масивната действителност отчайващо се изпарява, линеят в задух с тях у хората емоциите топли заглъхва притъпено всяко чувство благодатно. Разсъдъкът, умът и интелектът тъй развити, ритмично зъбни колела заключват гордо, но сякаш чуваш ехо от безжизнени машини, несетили борбата за живот в канала родов.
